Папството във външната политика на България при Борис I-Михаил

В резултат на успешната политика на българските владетели Крум, Омуртаг, Маламир и Пресиан ,България се превръща в една от най-големите и значими във военнополитическо отношение държави в Европа. Независимо от това, тя не е възприемана като равнопоставена от нейните могъщи съседи Франската империя (по-късно Немското кралство) и Византия. Причината за тяхната пренебрежителност е факта, че България е страна на “езичници и варвари”, а споменатите две държави са представители на християнския свят. За да се приобщи към семейството на християнските народи и тяхната култура, за да получи международно признание и авторитет, на Българската държава е необходимо да приеме християнството. Тази религия е нужна и за консолидиране на славяни и прабългари в една народност. Еднаквата религиозна принадлежност на различните народностни групи би допринесла и за утвърждаването на централизираното управление в средновековна България. Различните религии, съществуващи до този момент, водят до известни противоречия между славяни и прабългари. С възкачването си на престола, хан Борис ( 852 – 889 )¹ осъзнава тази обстановка и определя насоките на своята вътрешна и външна политика за издигане на политическия авторитет на България. Той се възкачва на българския престол в твърде сложен и напрегнат момент. Включването на славянските племена от Македонската и Родопската област в пределите на Българската държава изостря отношенията с Византия. Завоеванията в среднодунавските земи през първата половина на IХ в. поставят България в непосредствено съседство на северозапад с Немското кралство на Людвик Немски(843-876), Великоморавия и Хърватско. Това разширение на Българската държава в стратегически области – територията по Средния Дунав, Тракия и Македония – определя по-нататъшните насоки на българската държавна политика при хан Борис и утвърждава България като реален съперник на Византия и Немското кралство в борбата за надмощие над славянския свят. Първоначално българо-немските отношения запазват мирния си характер и мирният договор от 845 г. се спазва. През 853 г. обаче настъпва рязък обрат в отношенията между Българската държава и Немското кралство. Според Бертинските летописи хан Борис сключва военен съюз с великоморавския княз Ростислав с цел отбиването на домогванията на немците за политическо господство над среднодунавските славяни. В последвалата война между българи и немци хан Борис привлича на своя страна краля на Франция Карл Плешиви, а Немското кралство – Хърватско. Българите претърпяват тежко поражение в хърватските земи, а на северозапад българските територии са подложени на голямо немско нашествие. При тази тежка ситуация българският владетел се принуждава да се откаже от съюза си с Великоморавия и да премине на страната на Немското кралство. Това повторно сближение с немците позволява на хан Борис да ги възпре от по-нататъшни действия към северозападните български земи по Средния Дунав. През 855 г. се изострят отношенията между България и Византия. Конфликтът прераства във война, причините за която трябва да се търсят в опитите на Византия да възстанови властта си над някои стратегически важни крепости в Северна и Източна Тракия. В резултат на успешните военни действия на византийските войски, водени по суша и по море от кесаря Варда, са завладени Филипопол и околностите му, областта Загоре и черноморските градове Девелт, Анхиало и Месемврия. Със средствата на дипломацията хан Борис успява да отклони византийците от по-нататъшни действия срещу Българската държава.През 856 г. между двете страни е сключен мирен договор и се осъществява размяна на военнопленници. През 862–864 г. в Европейския югоизток настъпило ново прегрупиране на политическите сили и изостряне на взаимоотношенията между отделните държави. Великоморавия се възползвала от вътрешните междуособици в Немското кралство и постигнала значителни успехи във войната си с него. Укрепването на нейните позиции в среднодунавските земи застрашавало българското владичество и интереси над някои тамошни славянски племена. Това довело до изграждане на военен съюз между крал Людовик Немски и Борис I² през 862 г., който бил насочен срещу великоморавския княз Ростислав и съюзилия се с него Карломан син на Людовик Немски, управител на областта Каринтия. През 863 г. Людовик Немски, подпомогнат от идващите от изток българи, настъпил в поход срещу Великоморавия. При създалото се неблагоприятно за него военнополитическо положение княз Ростислав бил принуден да потърси помощта на Византийската империя.По време на съюза си с Людовик Немски,хан Борис обещава да приеме християнството от него.Междувременно Византия твърде бързо излязла от временната изолация от събитията в Европейския югоизток и се възползвала от редица неблагоприятни за България обстоятелства, за да може да наложи тук своето политическо и църковно влияние.Цялата византийска армия била прехвърлена на Балканския полуостров и по суша и по море се отправила на поход срещу България. Заангажираните на северозападните граници на държавата български войски не могли да окажат отпор на нашествието. Българите били принудени да сложат оръжие. Още през есента на 863 г. започнали преговори и на следващата година бил сключен „дълбок мир“ между България и Византия. Макар и да не са записани в специален документ, условията на този мирен договор могат, въз основа на сведенията на византийските автори, да бъдат възстановени. Българският владетел се задължил „да се покорява на императора на ромеите“ и да разтрогне съюза си с немския крал Людовик, насочен срещу Великоморавия. Той обещал също да се покръсти заедно с народа си. Единствената придобивка за българите било връщането на областта Загора без черноморските крепости Несебър, Анхиало и Девелт, които останали във византийски ръце.През IX век в европейската история се характеризира с усилената мисионерска дейност на Римската и Константинополската църква за по-широко разпространение на християнството сред многобройните новопоявили се племена и народи,живеещи на континента. Тази мисионерска дейност в значителна степен била насочена към славянския свят. При нея религиозно-верските причини и интереси се преплитали с политическите. Това имало един краен и съществен резултат: още през Ранното средновековие християнството станало господстваща универсална религия в Европа и това предопределяло тенденциите на нейното духовно развитие, цялостната й култура. Покръстването на България от страна на Константинополската църква и патриарх Фотий (858-867 и 877-886)³ през 865 г.сложило началото на изразения в продължение на векове стремеж на папството за нейното приобщаване към Римската църква под форми,определени от конкретните исторически обстоятелства.Това е и най-характерната и постояна тенденция в взаимоотношенията между България и Римската църква. Избухналият през март 866 г.бунт срещу покръстването на българския владетел и неговото семейство,имал както антихристиянска,така и силно изразена антивизантийска насоченост.Това предопределило в голяма степен и преориентацията на българската държава:в политическо отношение към Немското кралство,а в църковно-религиозно отношение към Римската църква.                                                                                                На 29 август 866 г. в Рим е прието българско пратеничество – кавхан Петър и боилите Йоан и Марин. Те връчват на папа Николай I (858-867 )⁴, 115-те въпроса на българския владетел, отнасящи се до християнизацията на народа – вяра, морал, обреди, организация на църковния живот, християнско законодателство и др. В разгара на двубоя между Римската и Константинополската църква, между папа Николай I и патриарх Фотий, пристигането на българското пратеничество в Рим създавало благоприятни условия за наклоняване на везните в полза на папството. Радостта на папа Николай I от пристигането на българските пратеници е много добре предадена от очевидеца на събитието Анастасий Библиотекар: „Щом преблаженият папа получил това, изпълнен от голяма радост въздал хвала на Христа и благодарейки с цялата поверена му свише църква с предано сърце и смирен глас прославил безкрайно нашия Бог, който в последно време направил толкова голямо чудо“.Почти едновременно с пратеничеството до Рим Борис изпраща и друго българско пратеничество до Регенсбург – до крал Людовик Немски с молба да му осигури епископи и свещеници. По този начин българският владетел като че ли желае да постигне подкрепата на немския крал в преговорите с Рим. Папа Николай I натоварва с изготвянето на отговорите на българските въпроси Анастасий Библиотекар. Под ръководството на папата опитният канонист и историк съставя “Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите” (106 отговора). След като били приготвени „Отговорите“ и писмата до българския княз Борис, на 13 ноември 866 г. папа Николай I ги връчил тържествено на българските пратеници. Поради това той определил и състава на своята църковно-проповедническа мисия в България, начело на която поставил опитните дипломати и изпитаните мисионери — епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски. Съпровождани от множество представители на висшето духовенство, от престоялите повече от два месеца в Рим български пратеници и папското пратеничество до Константинополската църква (то се състояло от епископа Донат Остийски, презвитера на Римската църква Лъв и дякона на апостолическата катедра Марин), те потеглили към България по суша. Внушителното папско пратеничество пристигнало тук в края на ноември 866 г., посрещнато радушно от българския княз Борис и отговорите са връчени на него.Отговорите са едно своеобразно огледало на състоянието на вътрешно-държавния живот в навечерието на покръсването и непосредствено след това. Съдържанието им показва, че във въпросите на Борис до папата доминират три основни теми: за юридическия статут на Българската църква; за позицията на владетеля спрямо своите поданици, които все още почитат езичеството; за това как трябва да се отнася спрямо някои изисквания и нововъведения на гръцкото духовенство, които предизвикват съмнения и недоволство у новопокръстените българи. Заедно с това Борис иска от папата да му бъдат изпратени книги за “християнския закон”, както и проповедници на новата вяра. На основния въпрос, засягащ ръкополагането на главата на българската църква за патриарх, папа Николай I отговаря, че той трябва да се нарече “ако не патриарх, то поне архиепископ”. Римските духовници започнали незабавно своята дейност съобразно с дадените им от папа Николай I „меденоструйни съвети и наставления“. За да разчисти пътя им за свободна дейност в страната, българският владетел заповядал да бъде прогонено византийското духовенство. Римските мисионери обиколили цяла България, проповядвали и насаждали християнството, воювали срещу някои ритуали, установени от византийското духовенство, покръствали непокръстените, освещавали новопостроените храмове и налагали и разпространявали името и авторитета на папа Николай I. Според Анастасий Библиотекар скоро след това хан Борис поел обет за вярност към Римската църква: „Да знаят всички боляри и всички племена на Българската земя, че от днес след Бога ще бъда слуга на блажения Петър и на неговия наместник“. Междувременно и крал Людовик Немски побързал да удовлетвори българските искания. Първоначално той отправил пратеници до своя брат френския крал Карл Плешиви (840–877 г.) и поискал от него църковни съсъди, одежди и книги за богослужение. Карл взел от епископите на своето кралство голям брой от исканите вещи и му ги изпратил, за да ги препрати в България. В началото на 867 г. в България пристигнало многобройно немско пратеничество от презвитери и дякони, съпровождано от опитния в покръстителската дейност епископ на Пасау Херменрих .Той добре познавал, както това личи от едно от съчиненията му, българите и бил напълно подходящ за възложената му мисия. Немските проповедници заварили в България разгърналите усилена дейност папски мисионери. При това положение тяхното пребиваване тук се оказало излишно. След известен престой, по време на който очаквали решението на своя крал, те напуснали страната на българите. Докато епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски заедно със съпровождащото ги римско духовенство останали в България, за да продължат своята дейност, епископ Донат Остийски, презвитер Лъв и дякон Марин, придружени от българско пратеничество, потеглили към Константинопол. На българо-византийската граница пратениците на Римската църква били спрени от стратега на тема Тракия Теодор, който ги подложил на оскърбления и им заявил: „Нашият император вече не ви смята за необходими.“ Пратениците на българския владетел били пропуснати и успешно пристигнали в Константинопол, гдето били приети от император Михаил III⁵. Той им връчил писмо до Борис I-Михаил, в което осъждал промяната на българската църковна и политическа ориентация и сипел хули по адрес на Римската църква; като главното обвинение за настъпилата промяна се хвърляло върху Римската църква и нейната политика.След четиридесетдневния си престой в България папските пратеници до Константинопол отново поели обратния път към Рим. За да покаже своята преданост към Римската църква, хан Борис изпратил на папа Николай I писмото, което получил от Константинопол.Така ходовете на българската дипломация през втората половина на 866-началото на 867 г. много скоро дали силен ефект: политическата тежест и известност на България сред западноевропейските държави силно нараснали; папският Рим придобил големи амбиции за окончателното завоюване на неочаквано придобития български църковен диоцез; докато Византийската империя и Константинополската патриаршия били поставени в неизгодно положение.Борбата между Рим и Константинопол излязла извън рамките на формалните църковно-канонични спорове и придобила като естествен център българския църковен въпрос. Загубването на българския църковен диоцез било преди всичко личен неуспех на патриарх Фотий, но в изпратената в началото на 867 г. енциклика до източните патриарси той направил опит да стовари изцяло вината върху римското духовенство. Между май-септември 867 г. в Константинопол дори бил свикан събор на източните църкви, на който служителите на Римската църква били охулени като „отстъпници“, „еретици“ и „антихристи“, а самият папа Николай I бил анатемосан. Междувременно княз Борис насочил своя избор за архиепископ на България към Формоза Портуенски, който му допаднал със силно изразените си амбиции, енергичността и високата си нравственост. Ръкополагането на епископ Формоза Портуенски за глава на Българската църква можело да стане със съгласието и благословията на папа Николай I. През втората половина на 867 г. в Рим пристигнало ново българско пратеничество, в състава на което влизали кавхан Петър, канът-багатур Сондоке, боилът Георги и ичиргу-боилът Стасис. От името на княз Борис те искали за архиепископ на България да бъде ръкоположен Формоза. Макар папа Николай I да изразил радостта си както от повторното идване на българското пратеничество, така и от укрепването на позициите на Рим в България, папата не бил съгласен с ръкополагането на Формоза Портуенски. Той решил да бъде по-внимателен при подбора на духовенството, което щяло да замине за новопокръстената страна. Начело на новата мисия той поставил епископите Доминик Тривенски и Гримоалд Полимартийски. На българския владетел се предоставяла възможността да избере за глава на църквата измежду двамата новоназначени епископи и намиращия се в България епископ Павел Популонски. Отказът за назначаването на Формоза за архиепископ на България се превърнал в една от най-големите грешки на папа Николай I в отношенията му с България и Изтока. Тя се оказала със съдбоносни последици както за взаимоотношенията на Римската църква с България, така и за борбата между Константинопол и Рим за църковна хегемония в Европейския югоизток. Опитът на наследилите го на римския престол първосвещеници да я поправят впоследствие се оказал напълно неуспешен, тъй като политическата обстановка се променила не в тяхна полза. Пратениците на хан Борис от втората мисия в Рим отложили своето заминаване за България, тъй като на 13 ноември 867 г. умрял папа Николай I.Новият римски папа Адриан II (867–872 г.)имал лична ненавист към епископ Формоза Портуенски. Той бил още по-категоричен при отказа и се изявил като праволинеен продължител на политиката на своя предшественик. Веднага след възкачването си на престола (14 декември 867 г.) той наредил определеното преди римско пратеничество, придружено от легатите на княз Борис, да замине за България.Единствената промяна, която извършил,била подписването на отдавна приготвените писма с неговото име вместо с името на починалия папа Николай Междувремено през февруари 868 г. епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски, придружавани от Борисовия пратеник Петър, се завърнали в Рим. Незабавно след завръщането си те се явили пред папа Адриан II. Българският пратеник „донесъл заедно с даровете“ и писмо на хан Борис, в което той се обръщал към папата с молба да ръкоположи за архиепископ на България „или добре познатия нему дякон Марин…, или да изпрати някого от кардиналите на своята църква — мъж най-достоен да бъде избран от българите за архиепископска длъжност“. Борис I поставил условия пред папата за бъдещия поставеник на българския архиепископски трон и изразил несъгласие с изпратените му от Рим кандидатури.С тези условия българския владетел заел твърда позиция спрямо римската църква,като тази твърда позиция не била добре осмислена и осъзната от страна на папството. Папа Адриан II  отказал да постави за български архиепископ влиятелния и авторитетен дякон Марин или някой от кардиналите си и своеволно спрял своя избор върху някой си поддякон Силвестър. Придружен от епископ Леопард Анконски и снабден с папската препоръка, кандидатът за български архиепископски трон пристигнал в Плиска, „за да бъде избран от българите“. Папският кандидат се задържал в България само 21 дни. Той бил принуден да се завърне в Рим, придружен от епископите Леопард Анконски и Доминик Тривенски. Те дошли и донесли на папата писмо от българския хан, чийто тон не бил твърде учтив. В това писмо Борис І рязко и категорично поставил искането си пред папата „да изпрати за архиепископ дякон Марин или епископ Формоза“. В пространното си писмо отговор папа Адриан II, разбирайки, че българската държава е вече на път да се изплъзне от църковната юрисдикция на Римската църква, подчертал, че „когото й да посочи по име благочестивият княз, него без съмнение одобрява с първосвещеническа предвидливост за архиепископ на българите“. Като разбира се, ръкополагането на дякон Марин или епископ Формоза се изключвало. Оказало се обаче, че вече е късно за търсене на компромиси, защото в Константинопол станали събития който променили всичко.В резултат на преврат на 25 септември 867 г.Михаил III, кръстникът на българския владетел, бил убит и на престола се възкачил Василий I Македонец (867–886 г.)⁶. Отстранен бил и от патриаршеския престол и непримиримият враг на папския Рим Фотий и на негово място бил върнат отново патриарх Игнатий(847-858 и 867-877). Византийската императорска и патриаршеска власт проявила големи усилия, за да може повторно да приобщи България към себе си. В периода октомври 867-септември 869 г. в България пристигнали редица византийски пратеничества.

Като гъвкавата дипломация на княз Борис в периода 866-870 г. принуждава Византия да бъде по-отстъпчива спрямо предявените от българската страна искания с цел да избегне опасността от съседство с една обширна християнска държава, намираща се под върховенството на папския Рим.                                           

Отношенията между Константинополската патриаршия и папския Рим, които по време на първия патриархат на Фотий се характеризирали с ярко изразена враждебност, поели в началото на 868 г. курс на подобрение. Папа Адриан II и възкачилият се отново на патриаршеския престол Игнатий  били сплотени от общата си ненавист към низвергнатия Фотий. Освен това папството се нуждаело от византийска военна помощ срещу нападенията на арабите на Италийския полуостров. Премахването на анатемите, тегнещи над двете църкви, и прехвърлянето им върху бившия патриарх Фотий — т.е. осветяването на сближението между двете църкви — станало на вселенски събор. Папа Адриан II имал за пръв път възможността да се намеси в работата на Източната църква. Но той, както и неговите пратеници, не бил осведомен за предварителните българо-византийски преговори. Освен това не предполагал, че тъкмо на този събор ще бъде повдигнат и разгледан българският църковен въпрос.На 5 октомври 869 г⁷. в Константинопол започнал своята работа Осмият вселенски събор, дошли представителите на Римската църква и на останалите източни патриаршии (Ерусалимската, Александрийската, Антиохийската). На 28 февруари 870 г. с подобаваща тържественост в църквата „Св. София“ се състояло закриването на събора. На това десето, последно и тържествено заседание на събора за изненада на представителите на Римската църква подобаващите им места, редом с пратениците на императора на Италия, заели и българските пратеници който били ичиргу-боилът Стасис, канът-багатур Сондоке, канът-таркан Илия, сампсис Персиян и сампсис Алексий Хупол. На 4 март 870 г. византийският император Василий I поканил в двореца представителите на целия християнски свят. Всъщност тази среща се превърнала в извънредно заседание на вече закрития църковен събор. Въведено било и българското пратеничество. Неговият водач, Петър, току-що се бил завърнал от Рим. Той приветствал първо представителите на Римската църква, след което поставил открито пред всички за разглеждане въпроса за юрисдикцията над българската църква, т.е. дали тя да бъде подчинена на Рим или на Константинопол. Папските пратеници се опитали категорично да отклонят разглеждането на този въпрос, защото той не бил включен в обсъжданията, станали на събора, а и те не били упълномощени от папата да го разискват. Представителите на източните патриарси, за да продължат обсъждането на повдигнатия въпрос и за да се вземе решение по него, задали следния хитър въпрос на българите: „Когато завладяхте вашата страна, на чия власт бе тя подчинена и кажете дали латински или гръцки свещенослужители е имала?“ Отговорът на българските пратеници бил „Ние извоювахме от гръцката власт тази страна, в която не намерихме латински свещенослужители, а гръцки.“ Между римските пратеници и представителите на източните патриарси се разгорял горещ спор; докато едните упорито твърдели, че наличието на латинско духовенство в България и фактът, че папите са имали попечителство над Илирик от най-стари времена, определят принадлежността на страната към Римската църква, то другите упорито оспорвали правото й на църковна юрисдикция над тези земи. Присъстващият Константинополски патриарх Игнатий предпочитал да пази мълчание. В крайна сметка представителите на източните патриарси взели по повдигнатия въпрос следното решение: „Ние решаваме страната на българите, която знаем, че неотдавна е била под властта на гърците и е имала гръцки свещенослужители, сега да се върне чрез християнството на светата Константинополска църква, от която беше отделена чрез езичеството.“ Енергичният протест на папските пратеници срещу незаконно според тях решение останал безплоден. На извънредното заседание на Осмия вселенски събор в Константинопол ,Римската църква претърпяла тежко поражение в двубоя си с Константинополската патриаршия за църковна хегемония в Европа. На този събор вместо да се освети и затвърди сътрудничеството между двете църкви, настъпил с още по-голяма сила техният разкол.Събора решава българската църква да получи ранг на автокефална архиепископия. За първи архиепископ е ръкоположен Йосиф (Стефан). Архиепископът резидира в Плиска, в манастира край Голямата базилика, и е под контрола на владетеля, който има възможност да се намесва в църковните дела. Така се създават условия за ръкополагането на висши духовници с одобрението на княза, което му дава власт над църквата.Като приема решението вселенски събор, на Борис I не оставало нищо друго, освен да отстрани намиращото се в България римско духовенство. Поради това, след като уведомил епископ Гримоалд Полимартийски за взетото съборно решение и показал изпратеното му писмо,  Борис I  не се поколебал да го подкупи, за да направи оттеглянето му по-лесно. Освен това му връчил подробно писмо, адресирано до папа Адриан II, в което изяснявал, че преминаването на България в диоцеза на Константинополската патриаршия не станало по негова воля, а по решението на вселенския църковен събор. Епископ Гримоалд Полимартийски и напусналото заедно с него западно духовенство се завърнали в Рим като вестители на претърпяното поражение. Епископът се оправдал пред папа Адриан II, че бил изгонен от българите, за което в писмото на хан Борис не ставало и дума. Друго било мнението на останалите свещенослужители: те твърдели, че „не са изгонени нито от гърците, нито от българите, а че са измамени от епископа“. За наказание за това Гримоалд Полимартийски бил лишен от църковен сан. Поражение, което Римската църква претърпяла на Осмия вселенски събор в Константинопол, не й отнело надеждата, че тя може отново да придобие българския църковен диоцез. Папа Адриан II с нетърпение очаквал удобен случай, за да повдигне отново решения вече въпрос за църковната юрисдикция над България. През 871 г. император Василий I и патриарх Игнатий се обърнали към него с искане, с което искали милост и снизхождение за ръкоположените от Фотий свещенослужители, а също така и съвети относно някои неуредици в Константинополската църква. В отговора си до императора и неговите синове римският папа упражнил заплаха и поискал незабавно отзоваване на византийското духовенство в България, и обявил за незаконно ръкополагането на българския църковен глава от константинополския патриарх. В писмото си до патриарх Игнатий представителят на Римската църква бил още по-рязък и по-категоричен и забранил на византийското духовенство да свещенодейства в България.И наследника на Адриан II новият римски папа Йоан VIII (872–882 г.) започнал още по-настойчиво натиск за придобиването на българския диоцез. Непосредствено след възкачването си на папския престол през декември 872 г. той изпратил писмо до княз Борис I, в което подчертал на първо място върховенството на Римската църква над другите и особено над Константинополската и доказал, че България според „старите писания“ по право принадлежи на неговия диоцез.Като той заплашил българския владетел,с отлъчване от църквата. През 874 г. папа Йоан VIII повторно се обърнал с писмо към българския владетел,като той обявил дошлите в България византийски епископи за отлъчени от църквата и забранил на българите да приемат християнски тайнства от техните ръце под угроза да изпаднат в схизма. Междувременно през пролетта на 876 г. отново портуенският епископ Формоза станал обект на внимание. Той бил обвинен от папа Йоан VIII, че по време на пребиваването си в България „със своята хитрост до толкова покварил душата на възродения в Христа княз“ и го обвързал със себе си със страшни клетви, че оня уж бил обещал да не приема никого за епископ от апостолическата катедра, освен него. Формоза настоявал пред папата да се върне в България. Папата му дал позволение, писма и подкрепа, за да замине за там, но вместо това Формоза организирал заговор срещу него. Заради това и други прегрешения папата го отлъчил от църквата и отнел църковния му сан. След като успял да се справи със своя съперник Формоза и се укрепил на престола, папа Йоан VIII отново обърнал поглед на Изток и се опитал чрез верни нему епископи отново активно да се намеси в разрешаването на българския църковен въпрос.С уреждане на българския църковен въпрос били упълномощени епископите Евгений Остийски и Павел Анконски. През втората половина на април 878 г., снабдени с две писма до византийския император Василий I, едно до патриарх Игнатий и четири за българите, те отпътували за Константинопол, откъдето възнамерявали да отидат при българския владетел. Когато двамата римски епископи пристигнали в Константинопол,тука били настъпили промени : на патриаршеския престол стоял не Игнатий (той умрял на 23 октомври 877 г.), а отново Фотий. Тази смяна в известна степен разстройвала папските планове. Независимо от това двамата римски епископи добили възможност да посетят България и да установят контакт с Борис I. Те връчили дадените им писма, но в хода на проведените разговори, при които направили опит да променят църковната ориентация на България, проявили липса на такт и гъвкавост. Поради грешката, която те извършили тогава, по-късно, в писмото си от май 879 г., папа Йоан VІІІ поискал извинение за държанието на своите пратеници.Изпратените в България от папата през 878 г.,писма имали различни адресати и естествено различно съдържание. Те целели отстраняването на гръцкото духовенство от България и склоняването на българския владетел и най-приближените му да се приобщят отново към Рим. Установеният между България и Римската църква дипломатически контакт не дал очакваните от папа Йоан VIII резултати не само поради праволинейността и нетактичността на изпратените в България епископи, но и поради обстоятелството, че княз Борис и приближените му не желаели ново усложнение на българския църковен въпрос. Независимо от това илюзията за приобщаване на България продължавала да подхранва амбициите на римския първосвещеник. Още през май 879 г. папа Йоан VIII изпратил доверения си презвитер Йоан, който владеел добре славянски език, на специална мисия в България, като се постарал да отбегне контакта с Константинопол. Този път папският пратеник минал през Хърватското княжество. Презвитер Йоан бил снабден и с две писма, които трябвало да отнесе в България. Едното писмо било отправено до българския хан Борис-Михаил. В него на първо място папата отново доказвал правото на Римската църква за пълно върховенство в целия християнски свят, а след това най-настоятелно призовавал възвръщането на българския народ към Рим. В писмото си „до Петър, ичиргу-боила, Сондоке и другите първенци и съветници на нашия любим син българския княз Михаил“ папа Йоан VIII ги подканвал чрез съвети и внушения да подбудят своя господар към връщане в лоното на Римската църква Тези две писма — несъмнено един важен документ за отношенията между България и Рим, не могли да достигнат своето местоназначение, защото презвитер Йоан бил възпрепятстван поради събития в Хърватия, и отложил своето пътуване за България и се завърнал в Рим. През юни 879 г. през Хърватия презвитер Йоан пристигнал в България. Той носел едно писмо, което било адресирано до княз Борис-Михаил (предишните две писма били оставени в архив). Като припомнял предишните връзки на българския владетел с Рим, папата настойчиво го приканвал да се върне в „святата Римска църква“. Без да предприеме нещо решително за обвързване отново с Рим, Борис продължавал връзките си с папата. През юни 879 г. в Рим пристигнал български пратеник — канът-багатур Сондоке, който предал на папа Йоан VIII подаръците на своя княз, осведомил го за здравето и състоянието на владетеля и неговите поданици. Непосредствено след пристигането на българското пратеничество папа Йоан VIII написал писмо до хан Борис, в което болката от загубата на българския диоцез се преплита с надеждата за неговото скорошно повторно придобиване. Междувременно папа Йоан VIII решил да пожертва анатемите, произнесени над Фотий, в името на по-реалната цел да придобие българския църковен диоцез. Това очертавало основата на сближение и омиротворяване между Римската и Константинополската църква. На състоялия се през 879–880 г. вселенски събор, наречен още и Фотиев, на който присъствали и епископи от Българската архиепископия, упълномощените от папа Йоан пратеници на Римската църква дали своята благословия за снемането на анатемата над Фотий и възстановяването на неговия сан. Но когато те нееднократно в хода на заседанията правели опити да повдигнат въпроса за църковната юрисдикция над България, представителите на източните патриарси (по внушение на Фотий) ловко отклонявали разглеждането му, като се мотивирали, че съборът не е компетентен да го разреши и неговото поставяне можело да стане единствено със съгласието на византийския император. В заседанието на събора от 24 декември 879 г. обаче било взето решение, което имало голямо значение за придобиване на автокефалност на Българската архиепископия; то било формулирано така: „Отсега нататък константинополският патриарх да не ръкополага в България, нито пък да изпраща омофор [знаци на епископско достойнство]. Дори като те [българите] се откажат от това и дойдат при негово светейшество [константинополския патриарх], да не получат благоволение“. Чрез това Константинопол се оттеглил от върховенството си над Българската архиепископия и й предоставил автокефалия. Оттогава датира желаната за българите църковна самостоятелност. И затова тази дата е една от най-забележителните в българската църковна история. Пратениците на папата на събора, а и самият той по-късно изтълкували оттеглянето на Константинополската църква от българския диоцез като своя победа и знак за ново настъпление по българския църковен въпрос. Рим отново поел инициативата за преговорите с настойчивост. Като посредник за преговорите на Римската църква с българския владетел през 880 г. папа Йоан VIII използвал хърватския епископ Теодосий Нински, който при срещата си с княз Борис-Михаил успял да го склони да изпрати пратеници в Рим. В писмото от края на 880 г. до българския владетел папата изразил учудване, че неговите пратеници още не са пристигнали, и му напомнил за даденото пред хърватския епископ обещание. Напомнянето останало безрезултатно и тогава папата решил да изрази своя протест и недоволство в Константинопол. Анатемата, произнесена срещу Фотий — признание за претърпяното поражение, — не била последният акт на папа Йоан VIII във връзка с българския църковен въпрос. Той направил малко преди смъртта си последен опит да склони българите към Рим. Изпратеното от него през 882 г. писмо било изпълнено с увещания и молби. То било израз на една голяма амбиция на Йоан VIII,отново да върне България в лоното на Римската църква.От българска страна това писмо останало без отговор. Такъв бил краят на връзките на българската държава с Римската църква по време на Борисовото управление.Като заключение връзките на България с Римската църква в периода 866–889 г. са важна страница от църковната и дипломатическата история на ранносредновековна България и Европа. Те разкриват най-пълно ролята на българската държава като средоточие на политическите, църковните и културните интереси на Изтока и Запада.Използвайки противоречията между Рим и Константинопол княз Борис успява да извоюва автокефална българска църква.

                                            

1 - Златарски, В. История на българската държава през Средните векове. Т. 1. Първо българско царство. Ч. 1. София, 1918; 3. изд. София, 1970                                                                                               

2- Гюзелев, В. Княз Борис І. София, Наука и изкуство, 1969, с. 178–208.                                                     

3- Рънсиман, С. История на първото българско царство. София, „Иван Вазов“,1993, с. 88–89; Фотий, патриарх Константинополски до княз Борис. Папа Николай І до българите. Състав. К. Янакиев. София, София С.А., 1994. 198 с.                                                                                                              

4- Отговорите на папа Николай І се цитират по: ЛАТИНСКИ извори за българската история. Т. ІІ. Състав. и ред. И. Дуйчев, М. Войнов, С. Лишев, Б. Примов. София, БАН, 1960, с. 65–125.

5- Острогорски, Г. История на Византийската държава. София, Прозорец, 1998                                                                    

6- Бакалов, Г. Византийският културен модел в идейно-политическата структура на Първата българска държава. – История, 1994, № 4–5,13–27.                                                                                                 

7- Бакалов, Г. Християнизация на българското общество. – В:История на българите. Т. 1. От древността до края на XVI век. Под редакциятана Г. Бакалов. С., 2003, 225–267.