Надеждата

Надеждата е последното, което умира в човека това е произнесъл Диоген, а Сенека ни връща вярата с думите „докато човек е жив не бива да губи надежда!” А Цицерон е възкликнал: „О, измамна човешка надежда!” Навярно няма човек, който да не е допуснал в мислите си надеждата. Непрекъснато я носим и вървим след нея. Тази неуловима надежда, която чакаме от детството си до последния дъх. Вървим, вървим през времето. Редят се картини, а ние все се надяваме – да постигнем желаното – в професия, в семейство, в деца ...Все се надяваме – да дойде по-добро, да бъдем щастливи, да обичаме и да ни обичат. Всичко искаме на куп.Само че в живота нещата не се редят от надеждата, а с много труд и постоянство.. Може би и с малко късмет. Де да знаеше човек как са го орисали орисниците му? Тогава щеше да е по лесно. Когато животът  е превалил, както е денят  след пладне какво ни остава? На какво да се надява човек? Някой би изрекъл: На себе си, на ума си, на ръцете си...но когато си сам и това не стига...На какво да се надяваш? Чакаш, търсиш, питаш...Накъде да вървиш? Не ти остава нищо друго освен да изгаряш от мъка по изминатото,  по загубеното... И все пак- остава ти единствено – надеждата – поне, че си здрав! За да извървиш пътя си изправен и да не се надяваш на другите.Вървиш, вървиш и се казваш: „Прав е Диоген, че надеждата е последното, което умира в човека”, защото и народът е казал, докато очи гледат – надявай се! Надеждата – тя поне не струва нищо. Носи си я в тебе, и може и да те спаси!